- Страшен часовник!
Клошарят, някогашен инженер от завода за печатни платки в Русе, навря ръката си с мократа от пот каишка в лицето ми. Той схвана моето притеснение за учудване и бе възторгнат. Клошарят бе слабичък 45-годишен мъж, изглеждаше поне на 60 и по главата и брадата му се показваха мръсни остатъци от косми. От радиото в колата ми се чуваха новините на Хоризонт, но инженерът обърна внимание само на точното време, което съпадаше с показваното от стрелките на „новия” му часовник.
- Купих го вчера от един колега за 20 стотинки. Мно-о-о-го точен! Руски! Механика! Това си е...
Този мъж, някогашен иженер, отдавна нямаше нужда от точен часовник. Но ме разстреля от упор. Целият ми живот минава разграфен по секунди и минути като надбягване с времето. Все работя за разни радиостанции, телевизии, агенции, дето са като огнедишащия змей на някогашната емблема на „Петрол”. Имало е случаи, съкращаващи живота с години, когато не ми достигат 2-3 секунди или даже част от тях, за да влезе репортажът ми в емисия. Обичам състезанието с времето, харесвам точността, въпреки че съм хуманитар. Веднъж заради училищен рапортаж за 15 септември качих набързо металното аварийно стълбище на тв-кулата в Русе, за да го предам. Обещал съм, не че е нещо изключително. Като ги сметнах, излязоха към 40 етажа. Без прозорци на стълбището, осветление и почти без мобилни комуникации, заради дебелите бетонни стени.
Но този клошар ми показа друго. Точността на механиката и живота, за които един угасващ инженер като него и поостарял журналист като мен не могат да престанат да мечтаят. /silvistefanov.blog.bg