„Чужд език“. Как изглежда българската миграция в Германия, ако я описва социолог

„Чужд език“. Как изглежда българската миграция в Германия, ако я описва социолог

Коментари

Мнения / Коментари 114 Views 0

Възпирана, прикрита, невидима (verhindert, verdeckt, unsichtbar) – това са трите думи, с които Марина Лякова описва трите големи периода в българската миграция в Германия – от началото на социализма до неговия край, от 1989 г. до влизането на България в ЕС и от 2007 г. до днес. Книгата е издадена от издателство “Шпрингер” в края на миналата година. Изследването е не само първото по рода си. То е важно и заради това, че изважда на показ феномена на “невидимите българи”. И че това става точно в момент на засилена рефлексия в германското общество към него самото като мигрантско общество. Изследването вероятно ще даде тласък и на други подобни проекти. От 2018 г. в Кьолн е факт първият, все още виртуален, музей на миграцията в Германия – Домид. В него българската миграция не присъства като предмет или история – с изключение на една вещ – тениската на убития в Ханау през 2020 г. при расистки атентат Калоян Велков, дарение от братовчедка му Васка Златева. Тази липса и тази невидимост на българите в Германия са едно от предизвикателствата, които провокират Марина Лякова да се задълбочи в темата.   Марина Лякова е доктор на социологическите науки и научен сътрудник в института за трансдисциплинарни науки в Университета в Карлсруе. Върху хабилитационния си труд за миграцията и мобилността работи от 2014 г. „Когато дойдох в Германия, започнах да работя вИнститута за изследване на Турция в Университета в Есен, който се занимаваше с турската миграция, така изобщо навлязох в темата миграция. В някакъв момент започнах да си давам сметка, че за България няма написано абсолютно нищо. Има за полската, руската и т.н. И започнах да се ровя. Имаше много малко неща, една-две работи, които по-скоро със статистика се бяха занимавали.“ Това е първата й голяма изненада. Втората – колко различна е самата миграция. „Ние всички казваме “българите в Германия”, ама то няма такова нещо. Това са различни поколения, които имат съвършено различни представи за света, съвършено различни ценности и биография и миграционен път, така да се каже.“ „Така че за мен това е най-важното послание - че има три периода и много различни типове български мигранти в Германия.“ “Тези, които много искат да дойдат, но не могат” Първият период - това е предотвратената или спряната миграция, пояснява Марина. Има интересни архивни документи как българската държава е ограничавала възможността да се излезе от страната. Според нея периодът на социализма е “един много странен период”, по някакъв начин е имало пропускливост. Това е нещо, което много я изненадва. „Аз в първия момент имах стереотипа, че заради Желязната завеса никой не е могъл да излезе от България. Обаче не е така. Като се порови малко човек в темата, вижда, че има хора, които са излизали, и са излизали многократно. В крайна сметка това е бил механизъм за подбор, за селекция и контрол. Това се променя много в различните епохи на социализма. През 50-е и 60-е години излизат тези, които е абсолютно ясно, че никога няма да се върнат. Защото това е бягство буквално, или бягство в свободата. Думата „невъзвращенец“ е създадена от комунистическата пропаганда. Особено 50-е години темата за вражеската миграция е много силна.“ „Хората са заминавали с такива нагласи – че България вече не съществува на картата. Което не е точно така, защото като вземат немско гражданство, и тези хора вече са могли да пристигнат в България.“ „Големите разлики в този първи период на социализма са две – едната е между тези, които са ходили в Източна, и тези, ходили в Западна Германия. В ГДР е малко по-свободен режимът, особено през 80-е години. И втората – „в тази прочута епоха на Людмила Живкова изведнъж много културни дейци започват да ходят на обмени, на конференции. Аз това не го очаквах, но то си е било механизъм за контрол, не [проява на] свобода.“ Вторият период: „забулената“ миграция „Исках да използвам израза “опакована”, по Кристо и неговите работи“, казва Марина Лякова - между другото, също социологически термин, метафора, която професор Георги Фотев въвежда в книгата си от 1994 г. “Другият етнос” – “опакованото общество”. „Но беше много трудно да се преведе на немски тази игра на думи. Става дума за тази скрита, опакована миграция, която не се разпознава като такава, защото немската страна ограничава миграцията през 90те години". "В тази втора част разглеждам различните биографични пътища – как въпреки това, че не могат да мигрират, хората го правят. Някои подават молби за убежище, други сключват бракове, трети намират някаква работа, студенти. 90-е години и до началото на 2000 г. броят на българските студенти е огромен, мисля, че през 2002 достига рекорд от 12 хиляди записани на година. Българските студенти са на второ място след китайските. Много хора се записват студенти, за да могат по някакъв начин да работят, да живеят тук.“ Третият период: невидимата емиграция След влизането на България в ЕС всички граници падат, особено след 2014 г. В Германия в момента има около 380 хиляди български граждани, без тези, които са взели немско гражданство. "Това е голяма група българи, но абсолютно невидими, неразпознаваеми. Единственият проблем, през който [обикновено] се мислят българите, е проблемът с ромите в Дортмунд или Дуйсбург. Което е тъжно, разбира се, но като цяло българите са една абсолютно невидима диаспора, защото е безпроблемна – от гледна точка на държавата." Марина Лякова отбелязва и появата на абсолютно нов тип мигранти след 2014 г. "Едната група отчасти прилича на турската гастарбайтерска миграция от 60-е години, но само отчасти. Голямата разлика е, че това все пак не е междудържавен договор и че тези хора все пак са свободни да си тръгнат по всяко време. Много голяма част от тях не живеят тук постоянно, нямат постоянни адреси. Те живеят в България, идват примерно за 8 месеца строителна бригада, наети са от българска фирма, нямат никакви права, живеят в някакви бараки, тези хора са като роби. И се връщат в България, строят къщи, ремонтират." Другият типаж нови мигранти е коренно различен. "Хора с квалификации, на високи нива в йерархиите на големи компании, със страхотни кариери. Германия им е, примерно, пета миграционна спирка, след като са били в Америка, Канада…Всякакви биографии има. Много е разнообразна миграцията и това е едно младо поколение, което направо ти взима ума – стоят тука една година, после се местят…Те са и със съответните професии, разбира се. Страшно мобилни, свободни хора." Бъдещето: ромите няма да се върнат Прогнозата на самата Марина е, че в някакъв дългосрочен хоризонт тази трудова миграция, по-ниско квалифицираната, ще намалее. "Защото тенденцията в България е все пак стандартът да се покачва, бавно, мъчително, но все пак се качва. Така че тези хора ще се приберат в България. Малко по-различна е ситуацията с ромите, защото те няма да се върнат. Защото тука наистина се чувстват много по-добре, отколкото в България. Няма смисъл да говорим защо се чувстват по-добре. Не става дума само за социални плащания, а изобщо за цялото отношение на обществото. Това, което те в България не получават, е това внимание. Затова мисля, че те са последните, които ще се върнат в България. Моите впечатления са, че те доста добре вече се справят, битово устроени, намират си професии, работят." Самата Марина Лякова е от поколението, което идва в Германия след края на социализма, през 1993-та година, като студентка на едномесечен курс по немски език в академичен обмен. "Не беше планирано да оставам", казва тя, "но така стана." Още си спомня телефонните карти от 12 и 50 марки и чакането пред телефонна кабина, за да се обадиш вкъщи. На емоционално ниво интересът й към миграцията вероятно идва от нейната семейна история. Баба й и дядо й, по бащина линия, са бежанци от Тракия. А другата й баба, по майчина линия, завършва през 1923-та година консерваторията в Мюнхен. Там се запознава с дядо й, германец, който научава български и идва с нея в България като фармацевт. "Цялата студентска компания в Мюнхен са били българи - Елисавета Багряна, Николай Лилиев, Дечко Узунов… Дядо ми до такава степен се мотивира да учи български, че после става дори преводач и превежда като хоби български автори на немски език, например Йовков, има дори издадени преводи в литературната периодика, пазят се в семейния архив." "Но това е тема за роман", усмихва се тя и добавя: "За мен немският беше чужд език."

Comments